Лицата на нашия глас
Хамид Хош Сияр: „Сега, когато съм на сигурно място, мога да гледам към бъдещето си и точно към тези неща, които ми даваха сили в затвора – моят принос за човечеството и моят личен живот“.
19.06.2020
Хамид е на 37 години от Иран. Политически затворник, оцелял въпреки нечовешките изтезания, с които властите в Иран се опитват да го пречупят. След като излежава присъдата си, продължава с дейността си в защита на това, в което вярва той - свободата и хуманността. Ден преди да бъде заловен отново, напуска Иран. В България е почти от година. След като влиза в страната, е задържан, преминава през центъра в Любимец и лагера в Харманли. Хамид получава хуманитарен статут от първото му производство за закрила, защото случаят му е добре известен сред международни правозащитни организации. Името му е в списъка с политически затворници в Иран. Историята му е отразена от международни медии и доказателствата за причината да избяга от Иран са безспорни. Днес той живее съвсем легално в България. Разполага с всички необходими документи, банкова сметка и договор за работа. И, ако в началото е обект на помощ, то сега работи като преводач за две от помагащите на бежанци и мигранти организации в страната – „ЦПП-Глас в България“ и „Мисия Криле“. Нещо повече, Хамид е част от първия новосъздаден Бежански консултативен съвет в България, който ще функционира с подкрепата и под надзора на Върховния комисариат на ООН за бежанците (ВКБООН), България - нов проект, който има за цел да помогне на бежанците да заемат водеща роля в разработването на политики, които пряко засягат интеграцията и благосъстоянието на техните общности. Какво е свободата? Какво е религията? В какво вярва? Какво му дава вътрешна сила? Какво е неговото житейско прозрение след всичко преживяно и накъде е обърнат неговият взор? Запознайте се с Хамид.
Какво се случи? Как попадна в затвора в Иран?
Всичко започна преди 10 години. Имаше големи протести след преизбирането на президента Махмуд Ахмадинежад. Недоволството беше насочено към начина, по който беше преизбран президента. Режимът в Иран всъщност измами народа и постави не този, за когото те гласуваха. След протеста режимът буквално заглуши гласа на народа и ограничи правата му още повече. Още тогава бях твърдо убеден, че коренът на проблемите в Иран е религията.
Защо смяташ, че религията е коренът на проблемите в Иран?
Има много доказателства и примери за това. В Иран религия и политика, религия и правосъдие и законност е едно и също. Религията в Иран не е просто исляма, а специфичен вид на исляма. С най-голяма власт са върховния лидер и 12-те имами – Съветът на настойниците и Съветът на експертите. Всичко се подчинява на Шариата. Според религията ни, върховният лидер е като пророк. Той може да отменя молитви. Каквото каже той е все едно изречено от Господ. В политиката, ако президентът или Съветът на настойниците, или някой друг каже нещо, този върховен лидер има правото да не го приеме. Върховният лидер може дори да отмени решения на Съвета, което се е случвало няколко пъти. Всички кандидати за парламентарни и президентски избори, както и кандидатите за Съвета на експертите, трябва да са одобрени от Съвета на настойниците, който както споменах, се състои от 12 души. Шест от тях се назначават от върховния лидер, а другите шест са препоръчани от главата на правосъдната система, която пък се назначава от върховния лидер. Това е абсолютно недемократично, защото в крайна смека хората уж избират, но могат да избират само между тези, които съветът вече е одобрил. На практика те избират какво да избираме. Получава се един почорен кръг, в който властта е съсредоточена в ръцете на върховния лидер. Създадена е една сложна система, тотално в разрез с демократичните принципи. По отношение на човешките права, все още има закони, които са подчинени на Шариата. Например ако съдията просто чувства - без никакви доказателства, дори и в противоречие с доказателствата - просто чувства, че някой е виновен, то той има право да го обяви за виновен. Ако даден закон е в противоречие с Шариата, съдията може да отмени закона и да отсъди в съответствие със законите на Шариата.
В това отношение имаме огромно нарушение на човешките права, особено по отношение на жените. Ако например жената иска да се разведе, да речем съпругът й е наркоман, това е добра причина за развод, съдията казва: „Живей с него още шест месеца, той ще обещае да се промени и да не прави това вече.“ Това се случва много често.
Ще дам един много пресен пример. Един баща уби по много агресивен и брутален начин 14-годишната си дъщеря, защото се опитала да избяга с мъж. Момичето било арестувано и то буквално молело полицията да не я връща при баща й, но те я върнали. Само след няколко дни бащата убил момичето по особено жесток начин, като я обезглавил. Преди това бащата се консултирал с адвокат за евентуалните последствия, ако убие дъщеря си. Адвокатът му казал, че няма да има кой знае какви последствия и мъжът решил да го направи. Забележете, не го е извършил в момент на ярост или нещо подобно, а съвсем трезво и съзнателно е взел решение да убие дъщеря си и то по този начин. Знаел е какво точно прави и че правосъдието е на негова страна. Защото според Шариата, бащата е собственик на дъщеря си и на живота й, мъжът е собственик на жена си и на живота й. И поради тази причина, ако ги убие, го очакват само няколко години затвор, но обикновено това не се случва, защото в подобни случаи мъжът просто трябва да подпише документ, че си прощава. Това е нашето правосъдие. То дава разрешение на бащата да убие децата си. И това не е единичен случай.
Също така хората в Иран нямат право да сменят религията си. Нито могат да имат някаква специфична религия, различна от установената в страната. Забранено е. Според това какви са родителите ти, си или мюсюлманин, или християнин. Това е. Аз съм роден в мюсюлманско семейство и това автоматично ме прави мюсюлманин според законите в Иран. Властите ме обявиха за вероотстъпник. А наказанието в такива случаи варира от това да те принудят да живееш на друго място, до смърт.
Ако мюсюлманин приеме християнството, това също е престъпление. Но това не е разписано в законите. Управляващите са хитри. Не са разписали това директно в законите, но когато има такъв случай, дават право на съдията да отсъди според законите на Шариата, според които това е престъпление. Същото важи и за хомосексуалните хора. Няма разписан закон, според който да има наказание и то да е смърт, но когато съдията се обърне към законите на Шариата, то тогава наказанието е смърт. Дори нашият президент се изказа, че в Иран вярват, че хомосексуалността е болест и чрез екзекуцията лекуват болните и им дават шанс да получат прошка в другия свят. Така че човешките права в Иран просто не съществуват.
Властите в Иран дори не говорят за човешки права, а за ислямски човешки права, според които да биеш жена си е приемливо, да убиеш децата си е приемливо, да отнемеш всичко и дори живота на човек, защото е сменил религията си или мисли различно, е приемливо и още толкова много неща.
Ако трябва да сравня режима в Иран с останалия свят, бих казал, че това е микс между режима на Сталин и Северна Корея.
Какво направи ти, че да попаднеш в затвора?
Не стоях безучастен, въпреки че протестите срещу начина, по който беше преизбран президента на Иран бяха потушени и гласът на народа вече съвсем не се чуваше. Свързах се с едни хора, с които пишехме по тези въпроси. Това бяха малки хумористични статии, но свързани с религията и политиката. Под хумора прозираха много ясни послания, насочени срещу религията. Тези послания посочваха религията като най-големия проблем, който имаме. Най-добрият начин да застанеш срещу един диктатор е да го осмиваш, защото това подронва авторитета му. Така че ние започнахме да правим това. Осмивахме не само президента. Знаете, че в Иран има 12 имама, които са много важни. Ние се захванахме с единия и започнахме да го осмиваме, говорихме за политика и религия едновременно.
Къде и как публикувахте тези статии?
Имаше страница във Фейсбук и ние пишехме там анонимно. Властите бяха много ядосани и ни издирваха в продължение на две години. По това време социалните медии не бяха толкова популярни и дори при такова положение бяхме достигнали 29 хиляди лайка. За онзи момент това си беше доста голям фурор. Затова и всички политици реагираха и обърнаха внимание. По време на молитвите говореха срещу нас. Критикуваха разузнавателните служби, че не могат да ни заловят. Обявиха награда за този, който успее да ни хакне. Дори имаше един певец, който живееше в Германия и по-късно направи песен за това. Иранското правителство го обвини в измяна и обяви награда за онзи, който го убие с обещанието, че ще отиде в Рая. Сега този певец живее под специална защита в Германия.
Публикувахме в продължение на две години и ставахме все по-четени. Властите ни издирваха все по-упорито и в крайна сметка ни намериха и арестуваха всичките.
Какво се случи?
Първо за 130 дни бях в изолатор. Имаше много разпити, мъчения. Правеха с мен каквото им дойдеше на ум, само и само да ме сломят психически и да измъкнат колкото се може повече информация. Обикновено правят следното – арестуват човек за нещо конкретно, а след това го свързват с още много други неща, които не е извършил. Обвиняват го в държавна измяна и така му дават максимално тежка присъда.
Ние сме късметлии, че в нашия случай, никой не умря. Доколкото знам, в началото е имало две смъртни присъди, но са били отменени. Все пак всеки от нас е имал ужасни моменти в затвора. Но аз си обещах да не разказвам всичко, което ми се е случвало там. Толкова ужасно беше и не бих искал да натоварвам психиката на никого с това, през което минах. Мъченията бяха извън всичко, което можете да си представите.
Но аз не се пречупих и в крайна сметка ме освободиха временно срещу гаранция.
Как протече делото?
Всичко около самото дело беше в нарушение на техните собствени закони и в нарушение на човешките ми права. Измъчваха ме нечовешки. Не ми позволиха да има адвокат от самото начало. Начинът, по който ме арестуваха, беше незаконен. Дори когато ме изправиха пред съда, преди това не ми изпратиха никакъв документ. Всичко ставаше чрез обаждане по телефона.
Когато дойде време за делото, адвокатът имаше само три часа да се запознае със случая и то в кабинета на съдията. Не му дадоха копие от делото предварително. Накрая в съдебната зала, всичко се случи за около три минути. Съдията не ми позволи да се защитя. Той прочете нещо и само каза, че ще ме информират за присъдата. Осъдиха ме на две години затвор.
В затвора всички тези нарушения на законите и на човешките ми права продължиха. Например по закон би трябвало да разделят затворниците в зависимост от тежестта на престъплението им, но това не се случваше. Имаше период, в който нещата станаха още по-зле. Взеха ми леглото, не ми даваха да излизам от килията си в продължение на месеци, не ми позволяваха истинско свиждане със семейството, можех да ги видя само през кабината и да говоря през слушалката с тях.
Нямаше ли към кого да се обърнеш за някаква помощ, някаква организация?
В Иран официално няма никаква дейност, свързана със защита на човешките права. Няма НПО, агенции или каквото и да е в тази посока. В Иран няма към кого да се обърнеш, за да получиш помощ за защита на човешките ти права. Когато бях в затвора, аз се опитах да направя нещо, да напиша писмо до ООН, но представителството на ООН в Иран няма такава секция за човешките права. Аз им се обадих и те ми казаха, че трябва да се обърна към ООН в Турция или някоя друга държава, а за мен беше невъзможно да изпратя писмо от затвора някъде в чужбина.
Например Ахмад Шахид беше специален наблюдател в Иран по човешките права за повече от 10 години, но той така и не влезе в страната. Изобщо не му позволиха. След това имаше една жена от Пакистан и на нея също не й позволиха да влезе в Иран. Това са човешките права в Иран - не позволяват на никого да влезе и наистина да види каква е ситуацията.
Единствените официални човешки права са тези, които са според исляма. В този момент това се оглавяваше от човек, който беше брат на главата на правосъдната система и брат на Председателя на Съвета. Трима братя на ключови позиции – правосъдната система, човешките права и Съвета. Така че нямаше начин да информираш хората какво наистина се случва в Иран, освен някои активисти и информационни агенции, които действаха извън Иран.
Как се случваше това?
В затвора срещнах много политически затворници, хора, които мислеха различно – всички такива ги наричат политически затворници. Някои от тях ми станаха добри приятели. Разбрах, че има неофициална мрежа от хора, които контактуват със затворниците и разказват на света отвън какво се случва с тях. Така, още докато бях в затвора, моята история вече беше публикувана в разни сайтове извън Иран. Тези агенции имат два източника. Единият е хора като мен, които им подават историите и други, които да потвърдят верността на тези истории. За моята история те се обадиха на майка ми, която да потвърди фактите.
Установих доста добри контакти с хора като мен и, след като излязох от затвора, започнах да разпространявам новини за това какво се случва в затвора. Бях анонимен и никъде в публикациите не пишеше моето име. Целта ми беше да помагам на хората.
Какво работеше официално?
Завършил съм физика в добър университет. Преди да ме арестуват бях в търговията. Беше добра работа. Но след като ме арестуваха имах много загуби. Отворих си много малък офис и се занимавах с продаване на софтуерни продукти и поддръжка. Когато присъдата беше ясна, затворих офиса, платих си дълговете, оставих пари на семейството. След затвора ми беше много трудно да си намеря работа, защото като бивш затворник, нямах право да си отворя собствен бизнес. Много възможности бяха затворени за мен. Обикновените хора в Иран са втора категория, но аз като затворник бях трета. Още по-тежко беше, защото бях политически затворник - не просто затворник. Всякакъв тип друго престъпление би било по-добре прието от обществото, но когато си политически затворник, си направо на дъното - не трето качество човек, ами изобщо не си човек. Беше ми забранено за една година да напускам страната. Нямах паспорт. Сдобих се с такъв с много, много усилия и добре, че успях, защото това ми спаси живота по-късно.
Какво се случи, защо трябваше да бягаш от Иран?
Мой приятел от затвора ме информира за младо момче, осъдено на смърт заради неща, свързани с религията. Първо се опитахме да разкажем историята на активисти и информационни агенции, но семейството на самото момче отказа да ни съдейства, така че нямаше начин да разпространим историята по този начин. Аз и моят приятел трябваше да вземем много важно решение – да забравим за момчето или да се опитаме да му помогнем сами. Решихме да му помогнем. Приятелят ми беше в затвора в този момент. Имаше в себе си мобилен телефон, което беше нелегално, но той беше успял да се сдобие с такъв. Така имахме контакт. Започнахме да хаштагваме историята на момчето и след три дни повече от един милион души по света вече знаеха името му и какво се случва с него. Така различните активисти за човешки права по света научиха за него. Историята му беше публикувана във вестник Индипендънт, мисля че и в Ню Йорк Таймс. Амнести интернешънъл също научи за този случай и за опасността, която грози момчето. А когато светът знае и особено такива организации, властите в Иран трудно се решават на екзекуция в случаи като този с момчето, защото това би се отразило зле на репутацията на режима. Ако не се знаеше за момчето, най-вероятно сега щеше да е мъртво. Но доколкото знам, след около четири години момчето е било освободено. Радвам се, че го спасихме, но аз и моят приятел платихме висока цена.
Каква?
Както казах, по това време моят приятел беше в затвора и беше в края на излежаването на присъдата си, но понеже ни разкриха, той получи още 10 години в затвора, а аз бях принуден да напусна страната и да се скитам по света. Разбрах, че вече са по следите ни и ден преди да научат името ми, напуснах Иран. Аз и приятелят ми платихме висока цена, но не съжалявам за това. Радвам се, че спасихме живот.
Какво се случва с близките ти? Как понасят те случилото се?
Имам две сестри и двама братя. След ареста ми всички бяха в шок в очакване да бъда екзекутиран. Първия път, когато дойдоха да ме видят, това беше няколко месеца след ареста ми, дойдоха брат ми и майка ми. Когато взе слушалката, той не ми каза, „Здравей, как си?“, ... попита ме на английски, защото майка ми не знае английски, „Ще те екзекутират ли?“ Това бяха първите му думи, при първото ни виждане, откакто ме арестуваха, защото присъдата за подобни деяния е смърт. Сега поне са по-спокойни. Страдат, че напуснах страната, но от друга страна се радват, че съм в безопасност. Когато се чуя с майка ми, тя ми казва, „Липсваш ми, но съм щастлива, че не си тук, по-добре да си свободен, отколкото в затвор.“ Те знаят, че ако съм там, няма да стоя с наведена глава и скръстени ръце и отново ще ми се случи нещо. Тежко им е, част от семейството липсва и не е с тях, но го приемат като по-малкото зло.
Страхуваш ли се за тяхната безопасност?
За тях няма опасност, защото докато бях затвора, властите разбраха, че не могат да ме заплашват чрез семейството ми.
Как така? Това не е ли практика в такива случаи?
По принцип да, но те разбраха, че целите ми, психиката ми, това, което съм, ... дори и да ме заплашват със семейството ми, няма да ме пречупят. В други случаи са го правили, но с мен разбраха, че няма да могат. Причиниха ми толкова много неща, за да намерят слабото ми място и да ме пречупят. Тестваха ме по всякакви начини. Докато бях в карцера, ми казаха, че малката ми сестра е в съседната стая и ако не се пречупя, ще я измъчват, изнасилват и т.н. Аз им казах да правят, каквото решат. Така че те разбраха, че това няма да им свърши работа и семейството ми е в безопасност поне засега.
Какво ти даваше сили, докато беше в затвора да не се пречупиш?
Първо аз знаех, че ще дойде този момент. Когато реших да пиша тези статии, аз знаех, че един ден тези неща ще ми се случат и психически бях подготвен. Другото нещо беше мисълта, че не съм направил достатъчно и има още много за вършене, както по отношение на хората в Иран, така и по отношение на личния ми живот. Така оцелях и не се предадох, не ме прекършиха.
Контактувате ли със семейството спокойно сега?
Да, редовно. Имам навика, когато се местя, да ги уведомя, защото не знам какво може да се случи с мен и е добре те да знаят къде съм. Сега живея в Харманли в самостоятелно жилище и имам работа. Може би някой ден ще могат да ми дойдат на гости.
Имаш ли собствено семейство в Иран?
Не. Дори и да бях останал в Иран, нямаше да се оженя.
Защо?
Защото браковете в Иран са подчинени на религията. А това е срещу моите разбирания за живота и света. Аз възприемам като незачитане на моята личност, ако някакво въображаемо същество, което живее на небето, трябва да ми даде разрешение да живея с някого. Не мога да приема това и не мога да му позволя да влезе в живота ми. Вярвам, че човечеството е достигнало до такъв етап на зрялост и развитие, че да разбере колко изначално грешна е самата идея за богове и божественото.
В какво вярваш сега? Какво те води в живота?
На първо място в човечността/хуманността. Но тя няма универсална дефиниция. За мен това е нещо, което сме установили в социалното си развитие. Тя идва със знанието, образованието. Тя е нещото, което разграничава животинската от човешката ни същност, защото в нас има и от двете.
В какво вярвам? Има едно изречение, което казва всичко – Животът е мой и ще го живея по моя си начин. Другото, в което вярвам е много добре казано от Бъртранд Ръсел – „Не приемай нищо без доказателства“ и „Любовта е мъдра, омразата е глупава“.
Не вярвам във всякакъв вид свръхестествени неща, защото за мен те не са истински, няма доказателства за тях и няма реална причина да съществуват.
Кои според теб са най-големите заблуди по отношение на Иран?
Ще ги разделя на две части. За съжаление ЕС мислят, че могат да контролират режима в Иран. Това е просто невъзможно. Убеден съм, че, ако затворят Съвета и правителството, ние иранците ще се чувстваме по-добре, както и останалата част от света.
Защо?
Защото те не подобряват положението с нищо, но със сигурност го влошават. По-добре да ги няма.
Другото погрешно разбиране за Иран е, че ни смятат за араби, а ние сме перси. Нашата култура, езикът ни са тотално различни от тези на арабите. Много хора бъркат Иран и Ирак.
Как се озова в България?
Аз разбрах, че властите са надушили следите ми и затова трябваше много бързо да напусна Иран. Първоначално те са тръгнали в грешна посока, но разбрах, че вече са по петите ни и имах един ден да напусна страната. На следващия ден са арестували съпругата на приятеля ми. Мислели са, че тя е източникът. След това са намерили мобилния телефон у приятеля ми, а там беше всичко – разговорите ни, съобщенията ни, уговорките ни... Беше ясно, че не мога да се върна в Иран. Отидох до ВКБООН в Турция, разказах какво се случва с мен и поисках убежище. По-късно моят приятел в затвора се сдоби отново с мобилен телефон и така започнахме отново да си говорим и пишем. Първото, което той ми каза, беше – „Добре, че напусна страната, името ти е навсякъде.“ Ако ме бяха хванали, ме грозяха най-малко още десет години затвор, а може би и повече.
Защо не получи статут на бежанец в Турция?
Докато случаят ми все още не беше разрешен, срещнах една жена и се оженихме. Така статутът ми се промени, но нещата не се получиха и се разведохме. След развода обаче турските имиграционни служби отказаха да ме приемат като бежанец и трябваше да напусна страната до десет дни, въпреки че случаят ми беше отворен в UNHCR. Не можех да се върна в Иран. Имах две опции – да плувам до Гърция или да мина през гората до България. Избрах второто. Дойдох в България. Паспортът ми нямаше никаква валидност. Дойдох тук и така започна историята ми в България. Минах през необходимите процедури и, за щастие, получих хуманитарен статут.
Как протича животът ти сега?
Добре съм, спокоен съм. Работя като преводач с фондация „ЦПП-Глас в България“ и фондация „Мисия Криле“. Опитвам се да намеря и други възможности, но със сигурност ще продължа и работата си с тези организации, защото това, което правят те, е страхотно. Работя с тях - не е въпрос на пари, въпреки че имам нужда, а на хуманност, човещина. Работата с тях дава удовлетворение на тази част от мен, която иска да помага на хората и да работи за хората. Тук нямам и много възможност да общувам с други хора заради езиковата бариера и така се чувствам полезен. А и това, че правя нещо в името на доброто на хората, ме кара да се чувствам добре. За това ще работя с тях докогато е възможно.
Имаш ли някакви приятели?
Имам, но не са толкова близки. Трудно ми е да допусна някой близо до себе си. За мен е важно да опозная човек в дълбочина, да усетя, че споделяме еднакви идеи и разбиране, можем да си говорим на едно ниво. Освен това, преживяното до този момент ме направи по-затворен.
Какво е свободата за теб?
Разделям идеята за свободата на две – свобода на словото и свободата изобщо като такава. Най-важното нещо в живота ми за мен е свободата на словото. А в по-широк смисъл, свободата е да можеш да правиш всичко, което не превишава границите на това да нараняваш ментално или физически друго човешко същество. И едно нещо, което аз твърдо подкрепям по отношение на свободата на словото, е това, че имаме право да конфронтираме, да не почитаме, да се противопоставяме и да се борим срещу всяка идея, която не ни харесва. Това е различно от това да нараняваш нечия личност. Важно е именно да се научим да разграничаваме нападките срещу идеи от нападките срещу нечия личност. Хората трябва да имат право да не уважават, да нападат и конфронтират идеите, които не им харесват. Не личностите, а идеите. Защото, ако хората не смятаха, че трябва да приемат опасни и грешни идеи, само защото те идват от личности, които уважават или би трябвало да уважават, предполагам, светът нямаше да познава нацизъм, комунизъм, социализъм или ислямизъм.
Какво е България за теб?
За мен означава сигурност и спасение. Харесва ми природата и културата. Отскоро започнах да пътувам в различни части на страната. Харесвам и хората, но обществото има нужда да преосмисли представите си за равнопоставеност и да намали национализма.
На какво се надяваш сега?
Сега, когато съм на сигурно място, мога да гледам към бъдещето си и точно към тези неща, които ми даваха сили в затвора – моят принос за човечеството и моят личен живот. Искам да изживея живота си, да откривам и преживявам нови неща. Искам да помагам на хората да живеят достойно и свободно. Обещах си да се боря с исляма до края на живота си. Не ми пука дали хората ще ме обявят за ислямофоб. Както казваше един приятел, „Ако ислямофобията не е задължение, поне е мое право.“ Чувствам отговорност да се боря с това, докато съм жив. Радвам се, че съм тук и имам възможност да продължа живота си и да гледам към бъдещето. Благодарен съм на много хора, които направиха толкова много неща за мен, за да стигна до тук.
Сега се чувствам свободен и това усещане е велико! Щастлив съм!