Лицата на нашия глас

„…да дадеш всичко, което е възможно и дори да надградиш възможното“

15.04.2022

Тодор Илиев е член на борда на директорите на „ЦПП – Глас в България“ и адвокат в започналия през 2021 г. проект "Подкрепа на уязвими лица измежду гражданите на трети страни в процедура по връщане чрез прилагане на метода кейс мениджмънт и на алтернативи на задържането", съфинансиран от Националната програма на България по фонд „Убежище, миграция и интеграция“ 2014-2020г. (ФУМИ).

Това е петото от поредицата интервюта с членове на екипа, чиято цел е да разкриват същността и смисъла на работата по този проект.

Какъв е твоят опит като адвокат? Как започна за теб правото?

Адвокат съм от 2016 г. Като съвсем малък не мечтаех да стана нещо конкретно (полицай, лекар или адвокат например), но от дете ми беше любопитно случващото се в съдебна зала, харесваха ми криминалните филми и сериали, които всички сме гледали. Първият ми реален допир с правото беше още в гимназията – учих в експериментална паралелка с такъв профил - „Право“, където университетски преподаватели ни запознаваха на базово ниво с основните клонове - наказателно, гражданско, семейно. Тогава вече в мен по-категорично се формира желание да продължа юридическото си образование и след като завърша. Затова кандидатствах именно това. В първите години от следването си имах по-различна визия за кариерното си развитие. Бях се насочил към магистратска дейност. След дипломирането си обаче професионалния ми път пое друга посока. Първоначално бях юрист в национално представен синдикат (КТ „Подкрепа“), където беше и моето „бойно кръщение“ в защитата на човешки права. Оказа се, че това е, с което искам да се занимавам и така станах адвокат. Вече седемгодишната ми практика показва, че явно именно това е пътят, който е трябвало да следвам.

Какви са предимствата на „кейс мениджмънт“ подхода и каква е ролята на правната помощ в него?

Бежанците и мигрантите се обръщат към екипа на ЦПП „Глас в България“ най-вече с молби за правна помощ, поради което и юридическата работа е винаги в основата. Лично за мен холистичният характер на ,,кейс мениджмънт“ подхода подпомага нашата работа. Преценяват се не само нуждите на чисто правно или социално ниво, а по-глобално, което пък ни дава възможност да преценим кой е най-адекватният подход, който следва да се поеме в конкретния случай. Често нуждите на хората не се изчерпват с представителство по определено дело или опосредяване на комуникацията им с административен орган, а имат нужда да им се даде цялостна насока по отношение пребиваването им страната. „Кейс мениджмънтът“ позволява връзката, създаваща се между адвокат и доверител (която иначе често е с временен характер, до приключване на дадено дело или административна процедура) да не се скъса, ами да се запази за по-продължителен период от време. По този начин ние имаме възможност да следим развитието на отделните случаи и на базата на това да вземаме по-адекватни решения какви правни какви правни стъпки е най-адекватно да се предприемат. Иначе казано - трайно установената връзка ни дава възможност да познаваме човека и неговия бекграунд, което значително улеснява нашата работа. Освен това този подход ни позволява да работим в тясно сътрудничество и в постоянна връзка и с останалите членове на екипа, отговарящи за задоволяването на други потребности на клиента ( в т.ч. социални, битови и т.н.), което подпомага общата ни работа. В този смисъл и вече от позицията на изминалото време от началото на проекта считам, че „кейс мениджмънт“ подходът е доказано иновативен и успешен и би било добре да намира по-широко приложение не само на ниво проектни дейности.

Какви са алтернативите на задържане в България?

Като държава-членка на ЕС бяхме задължени да имплементираме във вътрешната правна система общата рамка, която предвиждат съответните относими европейски директиви. Понастоящем българският закон е уеднаквен с европейското законодателство. На европейско ниво алтернативите на имиграционното задържане са три основни, като ние изцяло сме ги копирали в специалния закон – ЗЧРБ, без да се възползваме от възможността, която правото на ЕС дава на всяка отделна държава - да въвежда във вътрешното законодателство по-благоприятни мерки. Тези мерки са:

Предаване във временен залог на валиден документ за пътуване, т.е. международен паспорт
Парична гаранция, определена по размер от миграционните власти, която се внася от чужденеца или от трето лице в негова полза
Задължение за ежеседмично явяване пред териториална структура на МВР по адрес на лицето

Тук обаче идва чисто практическият момент, в който първите две алтернативи на задържането никога не се прилагат (или поне не самостоятелно). Административните органи считат, че не е достатъчно да се представи парична сума в залог. Огромна част от лицата пък нямат валиден документ за пътуване, което се явява пречката те да не бъдат моментално изведени от страната, така че мярката предаване на документ за пътуване в залог де факто рядко може да намери приложение. Дори в редките случаи, когато лицето разполага с такъв документ обаче, властите отново отказват да приемат, че това е факт, който самостоятелно предпоставя налагане на по-лека мярка.

Като основна алтернатива на задържането трайно се е наложило ежеседмичното явяване пред териториална структура на МВР – районните управления по местоживеене на чужденеца. В закона обаче няма ясна дефиниция за това при какви обстоятелства тази мярка следва да бъде налагана, нито има ясно установена процедура, която да се следва. От начина, по който е разписана, излиза, че лицето трябва единствено да заяви адрес, на който ще пребивава, и да му се постанови административен акт, по силата на който да е задължен да се явява периодично пред органите на МВР. Последното се извежда като извод и от Допълнителните разпоредби на ЗУБ, където е посочено, че опасност от укриване като основание за задържане в СДВНЧ може да е налице, ако лицето не бъде намерено на предварително обявения от него адрес. Всъщност обаче миграционните власти и съдът приемат, че само наличието на адрес не е достатъчно, поради което в практиката се е установила така наречената процедура по заявяване на гарант.

,,Гарант“ е български гражданин, който чрез нотариално заверена декларация по образец заявява, че ще осигурява жилище и издръжка на чужд гражданин за времето до изпълнение на наложена му ПАМ или до уреждане на законовия му престой в страната. Подаването на тази декларация се съпътства с набор от допълнителни документи, удостоверяващи, че гарантът притежава или има правото да се разпорежда с жилището, което предоставя за живеене на чуждия гражданин и разполага с достатъчно като размер и предвидими средства да му осигурява издръжка и т.н. Изискването за представяне на такива допълнителни документи обаче обективно възпрепятстват широкото приложение и на тази мярка, която, както се посочи, е основна алтернатива на задържането, защото много от чужденците, идвайки в България от трети страни, не познават никого и за краткото време на престой което имат тук (напр. докато тече бежанска процедура), не успяват да изградят трайни връзки и дълбока социална среда. В този смисъл, дори лицето да има средствата да си наеме жилище, без да разполага с член на семейството, работодател или близък човек, който е готов да мине през целия формален процес по подаване и одобряване на документи за „гарант“, реално няма как да иска да му се наложи такава мярка и същият бива задържан. В правото на ЕС липсват такива утежняващи условия.

Тоест възможните алтернативи на задържането са ясно разписани в закона, но практически са неприложими, защото в много от случаите чужденците не отговарят на някое от необходимите или по-скоро изискуеми условия, поради което най-често директно биват задържани, т.е. налага им се най-тежката мярка с аргумента, че в съответния случай налагането на друга мярка е неприложима.

Какви са най-големите трудности и пречки за успешното водене или приключване на случаите, по които работиш в този проект?

Самата законодателна рамка се променя много често и то не в интерес на чужденците, което допълнително утежнява нашата работа. Липсата на алтернатива за узаконяване на престоя на много от чужденците, с които работим, е непробиваема стена, пред която сме изправени непрестанно. Голяма част от търсещите закрила влизат на територията на ЕС и в частност България незаконно. Последното в действителност не е законосъобразно, но пък и не следва да се приеме за укоримо, тъй като те нямат гарантиран достъп до територията на Съюза, и без да нарушат граничния режим, не биха могли да се ползват от гарантираното им право да потърсят убежище. Голяма част от тях в един момент се оказват в положението на лица в незаконен престой, след като съответните процедури по ЗУБ приключат с окончателен отказ и те вече не се ползват от правото си да останат на територията на страната за разлика от времето, през което съответните производства са все още висящи.

Същевременно България е една от страните в ЕС, които не предвиждат никаква законова опция за уреждане на легален престой на тези чужди граждани, които първоначално са влезли незаконно като кандидати за бежанци, но са с отхвърлени молби (каквато опция е приложимия в някои Западноевропейски страни т.нар. „статут на толерантност“). Единствена възможност е чужденецът да излезе от страната и да се опита да кандидатства за виза и, ако получи такава, да влезе отново. За целта обаче същият следва да отговаря на някое от много лимитирано предвидените от Закона за чужденците основания. Голяма част от тях нямат такива основания, нямат и финансови възможности, поради което за болшинството от незаконно пребиваващите граждани на трети страни визовите процедури не са опция. Страшно е, защото има хора, които решават да останат тук, интегрират се, създават връзки, в т.ч. и семейни, и въпреки това в продължение на много години техният правен статус е нерегламентиран и няма възможност да се урегулира по никакъв начин. Изключително трудно е да обясним на тези хора, търсещи и очакващи помощ от нас, че колкото и да искаме, няма как да променим ситуацията.

Как влияят обществените нагласи на прилаганите законови процедури?

Предубеността на самото общество води и до липсата на политическа воля на държавно ниво за промяна на сега съществуващата законова рамка и нейното либерализиране. Именно установената държавна политика и поляризиращите обществените настроения (вариращи от пълно отрицание до незаинтересованост) се явяват определящи и за поведението на администрацията.

Трудно и дори невъзможно е да бъде променена и трайно установената политика на специализираната администрация гражданите на определени държави (напр. на страните от Северна Африка) изначално да бъдат определяни като лица, които не попадат в понятието „бежанец“, а представляващи икономически мигранти. Без значение от бежанската история, която представят, те получават отказ за предоставяне на закрила, независимо, че това противоречи на установения принцип за индивидуална преценка на всеки отделен случай. Силно обезпокоителен е и фактът, че афганистанците, идващи от страна, която от 40 години е раздирана от различни военни конфликти и междуособици, също доскоро бяха определяни като икономически мигранти, на които се постановяват откази в ускорени процедури по ЗУБ. Тази практика беше преустановена след завземането на страната от талибаните през м. 08.2022г., макар и не напълно. Достатъчно е да посоча, че и в момента обжалваме отказ на афганистанец - бивш военен, получил отказ на закрила с аргумента, че в Афганистан не е налице военен конфликт и че обстановката е спокойна.

Притеснителен е фактът, че отрицателните нагласи спрямо традиционните мигрантски групи (Близкия Изток и Африка) бяха официализирани с изявлението на министър-председателят по повод бежанския поток, идващ от Украйна, според който: „Това не са бежанците, с които сме свикнали. Както каза австрийският канцлер, това са наши роднини, семейство. Това са европейци, интелигентни, образовани хора, част от тях са програмисти. Ние, както и всички други сме готови да ги посрещнем. Това не е обичайната бежанска вълна от хора с неясно минало. Никоя от европейските страни не се притеснява от тях".

Така или иначе, ние, работещите в сектора, сме наясно с тези нагласи и изпитваме негативизма на обществените и институционални нагласи в продължение на много години. Много е тъжно обаче, когато същите се превръщат в официална държавна позиция по отношение на миграцията.

Наблюдаваме улеснени законови процедури на прием за идващите от Украйна. Според теб има ли надежда България и други страни от ЕС да преразгледат политиките по отношение на търсещите закрила от трети страни?

Днес прочетох един коментар ,,С какво едно украинско дете заслужава убежище повече от едно афганистанско дете?“. Аз в никакъв случай не подкрепям военната интервенция на Русия в суверенна Украйна, а още по-малко насилието и агресията над цивилни там. Считам, че воденето на непредизвикана война е недопустимо. Факт е обаче, че военните действия в Украйна се водят от малко повече от месец, като има много райони в страната, до които отзвука на войната не е достигнал. Болшинството от афганистанците и сирийците, например, не могат да си спомнят времената, в които не е имало бойни действия на територията на техните държави. Всъщност в Афганистан няколко поколения никога не са живеели в мирно време, защото военни действия се водят от десетилетия. И там, за разлика от Украйна, няма място, което да не е било засегнато от въоръжените конфликти. В Сирия едва тепърва се оформят зони, които са сравнително сигурни. В Южен Ирак положението е много нестабилно и макар в последните години формално да се приема, че държавата е безопасна, населението все още среща много трудности. Тежко е положението в Палестинските територии, Сомалия и т.н.

В тази връзка считам, че надежда за преразглеждане на политиките по отношение на гражданите на други страни няма. В момента, в който започна тази бежанска вълна, и от страна на ЕС, и от страна на правителството, декларациите бяха, че тези принципни положения, които се въвеждат, важат само и единствено за украинците.

Аз лично считам, че това е двоен стандарт. Когато България като автономна държава е приела да ратифицира международни документи и е заявила членство в ЕС, е следвало да бъде направена преценка има ли страната действителните воля и капацитет да съблюдава поетите ангажименти. Тези ангажименти са свързани с това на търсещите закрила да се осигурят адекватни и еднакви условия на прием.

Виждаме, че пристигащите от Украйна са предимно жени и деца. На това ли се дължат разликите в условията за прием?

От години се чуват обвиненията, че от Близкия изток идват най-вече млади мъже, докато от Украйна предимно жени и деца, поради което има разлика в третирането. Това е факт, но, защото е различна самата бежанска маса. В Украйна мъжете са мобилизирани във войската и не могат да напускат страната. Транспортът от украинската граница е организиран, извозват ги с коли или автобуси, докато традиционните мигрантски групи от Сирия, Афганистан и т.н., минават пустини, труднопроходими планински масиви, гори. Условия, при които е изключително трудно техните бременни жени, възрастни майка или непълнолетни сестри да ги последват. Те по-скоро разчитат на това, че ако дори един член от семейството успее да се устрои в европейска държава, той би могъл да изтегли семейството си на по-късен етап или поне финансово да подпомогне тяхното оцеляване.

При пристигането на първоначалната бежанска вълна от Украйна, когато още не беше ясно дали украинци ще бъдат настанявани в центровете на ДАБ се чуха възмутени изказвания от типа: „Тук не може да бъдат настанявани хора.“ Интересно как до този момент лошите условия на прием в бежанските лагери не правеха впечатление и не бяха отразявани от медиите. Оказа се, че онези, които години наред са настанявани и са живели в така съществуващите условия, реално не могат да претендират за нещо повече, но нашите славянски ортодоксални братя не могат и не трябва да бъдат заставяни да пребивават там, защото са друга категория хора.

Оправданието за лошите материални условия в лагерите е, че бежанците сами са ги създали. Ако това действително е така, то значи като приемаща държава не сме успели да им покажем достатъчно категорично докъде се простират техните права и къде започват техните задължения. Аз съм виждал кадри от бежански лагери в Европа – изглеждат по коренно различен начин, а хората, настанени там са същите, които първо са минали оттук. Простонародната мъдрост: „Магарето играе според тоягата“ е приложима в случая. Явно капацитетът на администрацията е лимитиран предвид големия мигрантски натиск и оттам се получава този дисбаланс - те са много и са за малко, нямаме време да ги инструктираме, така или иначе ще си тръгнат и ще дойдат нови. Във всички случаи, щом едни хора живеят при такива условия, значи могат всички. Или никой не може, или всички могат. В противен случай излиза, че вратата е широко отворена за всички, но една част биват приети по червен килим, а за други е разпъната бодлива тел, която те трябва да прескочат, ако могат.

Спомена, че много от идващите в България чужденци биват определяни като „икономически мигранти.“ Каква е ситуацията в действителност?

Критериите за определяне на бежанец за мен лично имат архаичен вид, защото животът се променя, променя се обстановката в глобален план и те трябва да се адаптират. В Афганистан, например понастоящем е налице една изключително тежка хуманитарна криза, в която хората наистина няма какво да ядат, доведени са до един критичен минимум. Наскоро гледах видео, в което баща и майка бяха готови да продадат 7-годишната си дъщеря за сума от около 100 долара, защото буквално няма какво да ядат. Това за съжаление не е изолиран случай, а за да бъдат доведени хората до подобна липса на емпатия спрямо членовете на собственото си семейство (което иначе е издигнато на пиедестал в източните общества), явно физическото им съществуване е под сериозен въпрос. В този смисъл, дори да не е налице тежък въоръжен конфликт по смисъла на международното право на територията на някои страни, техните граждани следва да бъдат считани за бежанци, а не за икономически мигранти, ако са налице определени условия. Самото понятие трябва да бъде разширено, така че дори и човек да не бяга по политически, религиозни и т.н. причини, той пак да може да се определя като бежанец, така както е посочено в Наръчника по процедури и критерии за определяне на статут на бежанец, издаден от службата на ВКБООН. Много важно е обаче да се направи преценка дали чужденецът бяга от авантюризъм и желание за по-добър живот, или заради липса на алтернатива.

Има установен стереотип, че голяма част от кандидат-бежанците имат за цел да достигнат държавите в Западна Европа (най-вече силните икономически страни като Германия, Франция и т.н.), за да се ползват от социални помощи, което от чисто човешка гледна точка е нормален избор, за който не следва да виним мигрантите, а държавите, чиито социални политики осигуряват такава възможност. За мен лично тези финансови помощи следва да се отпускат на индивидуален принцип и въз основа на ясно определени критерии – чужденците да се включат в програма за изучаване на език, придобиване на професионална квалификация, да са подали заявление за включване в съответните трудови борси, да са задължени да покажат степен на интегрираност в приемащото общество и т.н.

Ние в България като външна граница на ЕС със сигурност трябва да имаме малко по-рестриктивна миграционна политика, но нашата политика е свръх рестриктивна по подобие на Унгарската. Например в Италия – друга външна граница на ЕС, процента на афганистанските граждани получили закрила надвишава десетки пъти процента на лицата с признат с такъв статут у нас, което е показателно, предвид, че се касае за лица, които в по-голямата си част са минали именно през България по пътя си към Западна Европа и при оценка на молбите се вземат едни и същи базисни критерии. Факт е, че много от чужденците действително не се стремят да останат тук, условията на прием не са най-подходящите, няма добре изградена интеграционна политика, но най-вече болшинството нямат шанс да легализират престоя си чрез получаване на бежански или друг статут за пребиваване. Иначе много от тях заявяват, че при различно третиране биха избрали да останат именно тук, независимо от икономическите условия, тъй като обществата на Балканите са много по-близки до тях като култура и отношения между хората, отколкото Западните.

Освен адвокат си и член на борда на директорите на ЦПП „Глас в България“. Какво запали у теб искрата да се посветиш на правата на човека и в частност да помагаш именно на тази уязвима група, каквито са мигрантите и бежанците?

Предполагам, че на такъв въпрос никой не може да даде конкретен отговор. При мен лично всичко беше низ от събития, които ме „запознаха“ с групата на мигрантите и бежанците. Аз живея в ,,Овча Купел“, в близост до лагера за настаняване на чужденци в София (който до неотдавна беше единственият в града). В квартала тези групи не бяха нещо непознато и екзотично много преди да станат интересни за медиите при по-големите бежански вълни през 2013г. – 2016г. В детските и тийнейджърските си години обаче у мен, както и в мнозинството българи имаше доза страх към тях поради битуващите в нашето общество предразсъдъци, че са свирепи радикализирани хора. С течение на времето се убедих, че това е много далече от истината.

Повечето от хората, които бягат, са тези, на които им е омръзнало от консервативния религиозен модел на поведение в техните държави, от стриктните ислямски правила, които са задължени да следват и са избрали осъзнато да се установят именно в демократична Европа. Неслучайно не са отишли в други мюсюлмански държави с висок стандарт на живот като Обединените арабски емирства, Саудитска Арабия и т.н. В голямата си част тези хора са по-малко религиозни отколкото сме ние тук (изключвам второ- трето поколение хора от ислямски общности в Западна Европа, които пазят националната си идентичност и консервативни ценности). Парадоксално е, но хората, които пристигат от границата, се опитват максимално да се интегрират и да бъдат приети от нашите общества. В страните от Западна Европа е известен т.нар. „Ирански синдром“, при който специално иранците, установили се в Европа, много категорично късат с мюсюлманската си същност и всячески се опитват да се разграничат от държавата Иран и религията ислям. Това обаче, макар и в не толкова голяма степен, се отнася и до иракчаните, сирийците и донякъде афганистанците. Те не отричат своята същност, но уважават демократичната същност на приемащите общества и често копират модела на поведение на заобикалящата ги среда с аргумента, че, когато са в техните страни под давлението на социалния кръг и семейството трябва да следват определен модел на поведение, но вече са в Европа и тук не намират за нужно да го следват, а и вътрешно не искат това.

Иначе по-конкретно на въпроса - поредица от случки формираха професионалния ми избор, като най-ясно се откроява липсата на достатъчно кадри, които да искат да работят в този сектор. В България и до ден днешен групата на мигрантите и бежанците продължава да бъде най-непопулярната сред маргинализираните групи. Аз винаги съм се ръководил от максимата да се занимавам с нещо, което да бъде полезно. Ако 2000 други човека правят същото, което и аз, може би няма да има смисъл от него, но ситуацията е коренно различна, когато сме буквално няколко човека.

За мен е важно и тези хора да имат някаква възможност техният глас да бъде чут. А той не може да бъде чут, защото те не говорят на говоримите от нас езици и ние сме техният глас, ние сме хората, чрез които те могат да представят себе си, историята си, желанията си, нуждите си.

Зад всеки един случай стои човешка съдба, а понякога и такива на цели семейства. Откъде черпиш сила да продължиш да се бориш за правата им, въпреки трудностите?

В абсолютно всеки случай стои съдба на цяло семейство, макар че понякога виждаме само един от членовете – представителя, който е успял да избяга и да стигне до нас. Не виждаме майките, съпругите, децата останали в страната на произход, но съществуващи и преживяващи бежанската история на техния близък. Когато се касае за хора, за човешки съдби, винаги е трудно. Често се терзаеш дали си направил всичко, което е могло да бъде направено, макар че си наясно, че въпреки усилията, които влагаш, нямаш кой знае какви възможности да постигнеш повече от максимално допустимото според правната рамка и установения ред. А, тези хора понякога разчитат единствено на теб, ти си техният „спасителен сал“. Очакват от теб освен да направиш това, което те имат като виждане за развитие на случая им, или поне да се ангажираш да им се случи в бъдещето. В такива моменти е много тежко. Тежко е например да кажеш, че не могат да излязат от специалния дом, в който са настанени, въпреки че не са престъпници, защото такива са обстоятелствата. А, понякога това са възрастни, болни хора, нямащи контакт със семейството си, което допълнително прави положението им уязвимо. Отговорността е изключително голяма. Ти си човекът, на когото те вярват и към когото са се обърнали за помощ. Още повече, че тяхната народопсихология е по-особена. Когато нещата не се получат, няма разпределяне на вина по отношение на институции, на система, на съда, а чисто и просто адвокатът не си е свършил работата. Усеща се един обвинителен тон, което е много обидно, особено когато знаеш, че си направил дори повече от това, което се е очаквало от теб. Маниерът на разговор трябва да е различен, езиковата бариера също оказва влияние, особено що се отнася до въпроси, касаещи тяхната съдебна или административна процедура. Те имат много голямо доверие на общността, понякога въпреки своята експертиза и професионален опит е трудно да ги убедиш, че това което им е казал друг настанен в бежанския лагер или в СДВНЧ не е истина. Въпреки всичко черпя енергия от там, че се касае за човешки личности, които нямат друг вариант да получат помощ. Ако не намериш енергия и време, ако неглижираш казуса, може да се стигне до това един човек да бъде върнат в държава, в която да бъде убит или затворен за продължителен период от време и т.н.

Каква мисия си си възложил в рамките на този проект?

Мисия в смисъла на водещ лайтмотив в рамките на проекта нямам. Иначе мисля, че мисията на всеки от нас е да си бъдем взаимно полезни с това, което правим. Затова се стремя да бъда полезен с експертизата и знанията си.

Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд „Убежище, миграция и интеграция“, съфинансиран от Европейския съюз. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от „ЦПП - Глас в България“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Европейския съюз и Отговорния орган.